Любимо стихотворение :)

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!

 Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш- 

ще стига ли до тебе моят глас ?
Ще викаш ти,гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, във зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем,да,ще онемеем,
ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас,но нямат слух в ушите

и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!Чуваш ли,не тръгвай!

С всеки изминал ден усещам,че те губя все повече и повече от живота си.Изгубила съм връзка с теб,усещането за теб,за устните ти,когато целуваш ръката ми,за парфюма ти,за допира ти.Изгубих и пеперудите в стомаха си,когато усещах,че ще се чуя с теб.Губя теб,но не мога да изгубя мъката по теб.Очите ми се навлажняват само при мисълта,за това което беше и няма пак да е така...Губя те от живота си,но не и от ума си и не знам до кога това ще продължи,до кога ще издържа.Ах,само ако можех-щях,ама не мога!Сляпата ми вяра за нещо по-добро,а може би страхът от неизвестното,ме държи още тук на тоя свят...

Има нещо вярно..